България си е спечелила името на оръжеен базар, на който всичко е позволено и на който може да се купи всичко - автомати Калашников, минохвъргачки, противотанкови мини, боеприпаси, експлозиви и други стоки. Няма значение кои са купувачите и как ще използват смъртоносните стоки. През 1990-те години България беше източник на оръжия за въоръжени сили в Ирак, бивша Югославия, Ангола и Руанда и много други. Тя многократно е участвала в продажби на оръжие на райони с въоръжен конфликт, държави под международно или регионално ембарго и въоръжени сили, известни с груби нарушения на правата на човека и международното хуманитарно право. България е важен източник на леко стрелково оръжие, но също така е продавала и значителни количества от излишъците си от тежко оборудване.

Новото правителство, избрано през април 1997 г., в желанието си да подобри лошото име на България на оръжеен базар, и с надеждата, че страната ще бъде приета в НАТО и Европейския съюз, обеща да се присъедини към международните стандарти за контрол върху търговията с оръжие и да подобри механизмите за контрол. България обаче има традиции в търговията с оръжие, които е трудно да се променят. По време на Студената война, тя доставяше оръжие на комунистически правителства и бунтовнически групи на няколко континента. Краят на Студената война засегна тежко българската икономика, включително държавната оръжейна индустрия; в тази ситуация България започна усилен износ на оръжие. Печалбата от оръжейни сделки, когато не влизаше в джобовете на корумпирани правителствени служители или представители на оръжейната индустрия, помагаше на икономиката да не затъне, осигурявайки й твърда валута. Тя осигуряваше също така работа на десетки хиляди работници и поддържаше една индустрия, смятана за жизненоважна за националната сигурност. Оръжия се продаваха не само на законни купувачи, но на практика на всеки, включително и на държави, намиращи се под международно ембарго. В началото на 1990-те години държавната фирма за търговия с оръжие Кинтекс уреди продажби на оръжия за Ирак, а според някои сведения и за Либия и бивша Югославия, в противоречие с наложеното от ООН оръжейно ембарго. Използвайки контактите си от времето на Студената война, Кинтекс заобиколи контрола върху търговията с оръжие, наложен от просъществувалото за кратко реформаторско правителство на Филип Димитров.

Последвалите правителства, които след 1994 г. бяха формирани от правоприемника на комунистическата партия - Българската социалистическа партия - също не успяха да наложат ограничения върху търговията с оръжие. Средата и краят на 1990-те години беше период на разцвет на оръжейните продажби, главно в райони с въоръжени конфликти в Африка, където оръжията бяха използвани от нарушители на правата на човека. Някои сделки с оръжие не бяха в противоречие с международно ембарго или с българското законодателство и следователно бяха законни, но независимо от това представляваха безотговорни продажби за правителства, известни с това, че нарушават международното хуманитарно право; други сделки пък бяха в нарушение международно оръжейно ембарго. Например, и двете страни в дълго продължилата гражданска война в Ангола получаваха оръжия от България, или поне от 1993 г. насам, когато бунтовниците станаха обект на ембарго от ООН. Продажбите на насилнически правителствени групировки не бяха обект на ембарго. Силите, отговорни за геноцида в Руанда, които се намират под международно ембарго от 1994 г., след като се прехвърлиха в Демократична република Конго (бивш Заир), поддържаха трайни търговски оръжейни връзки с България, включително сделка, сключена от Кинтекс през 1995 г.

Настоящето коалиционно правителство на България, оглавявано от дясно-центристката партия на Съюза на демократичните сили (СДС), беше избрано след икономическа криза, принудила предишното правителство да подаде оставка през февруари 1997 г. Новоизбраното правителство обяви своето намерение да реформира икономиката, да премахне неконтролируемата корупция и да интегрира България в западно-европейски институции като НАТО и ЕС. Като част от тази широка програма и вследствие на значителния натиск от страна на западните правителства, правителството на СДС заяви твърдото си намерение да въведе отговорна оръжейна политика. То ясно прецени, че отдавнашната репутация на България като безразборен доставчик на оръжия може да застане между него и членство в НАТО и ЕС.

Ако българското правителство на СДС действително желае да промени представата за страната като безотговорен доставчик на оръжие, как да си обясним продължаващия трафик на оръжия от България към сили, злоупотребяващи с тях? Това може отчасти да бъде обяснено с политиката за търговия с оръжие. Според закона, държавната търговия с оръжие е обект на официален контрол, който включва изисквания за лиценз както за фирмите, търгуващи с оръжие, така и за отделни оръжейни сделки. Българското законодателство определя критериите за оценка на молбите за лицензиране, но тези насоки не включват международните ангажименти на България. Някои от оръжейните сделки на България, например, са в пряко нарушение на разпоредбите на Кодекса за износ на оръжие на ЕС, към който България се е присъединила като страна, нечленуваща в ЕС. Кодексът ограничава продажбата на оръжие в региони с въоръжен конфликт, на правителства или въоръжени групи, сериозно нарушаващи правата на човека и международното хуманитарно право, въпреки че предвидените в него ограничения нямат задължителен характер. Следователно, българските власти са одобрили оръжейни сделки, които, макар и незабранени от международно ембарго или вътрешни закони, са безотговорни и противоречат на ангажимента на България за ограничаване износа на оръжие. Ако липсва вътрешно законодателство, което да включва в себе си обявените международни ангажименти за контрол над оръжейните сделки, България ще може свободно да доставя оръжие, насърчаващо и улесняващо насилствени актове, като по този начин подпомага и улеснява сериозни нарушения на правата на човека и на международното хуманитарно право.

Продължаващото участие на България в съмнителни сделки с оръжие, някои от които нарушават ембарго на ООН, може да се обясни и със слабостите при прилагането на съществуващи разпоредби. Посредници на оръжие, някои действащи извън България, използват сложни методи, за да заобиколят законовите ограничения върху търговията с оръжие, като фалшифициране на документи и реекспорт на оръжие през трети държави. Както в други страни-износителки на оръжие, така и в България, тези методи са използвани многократно, за да осигурят законно прикритие на незаконни трансфери на оръжие, предназначени за въоръжени насилнически групи, включително и от български транспортни фирми. Българските власти не успяха да установят дали оръжията, одобрени за износ или транспорт извън България, не са отклонени към незаконни крайни купувачи. Действително е трудно една относително малка държава като България, която разполага с малко средства за прилагане на разпоредбите, да контролира сделките с оръжие; като че ли обаче няма и особена воля да се проследява оръжието след като напусне страната. Висши служители многократно са отричали, че правителството носи отговорност за съдбата на оръжията след като напуснат територията на страната. Официални лица твърдят, че България не е наказала никого за нарушаване на законите за търговия с оръжие, и че няма отхвърлени молби за лиценз, но те посочват също така успешния опит за спиране на една подозрителна оръжейна сделка през 1998 г.

Оръжейната търговия в България се улеснява поне от пет ключови фактора, които стимулират продажбите. Първо, изпитващите трудности държавни производствени и търговски предприятия имат силни търговски интереси да увеличават продажбите, също както и малкото частни фирми, които са лицензирани за продажба на оръжия. По същия начин, изпитващата трудности войска на страната би получила много необходимитте й средства от продажба на оръжейните излишъци в запасите си. Трето, много от лицата, участващи в търговията с оръжие, имат личен финансов интерес от износа на оръжие, тъй като печелят от комисионни, подкупи и рушвети за улесняване на оръжейните сделки. Четвърто, посветени лица от военната индустрия и техни подръжници са допълнително мотивирани настойчиво да насърчават износа като начин за запазване на оръжейната индустрия, което би предпазило България от съществуващи според тях заплахи за националната сигурност. На последно място е значителният политически натиск в България, възстановяваща се от остра икономическа криза, да увеличи приходите си и да запази работните места в оръжейната индустрия, в това число и чрез увеличаване на оръжейния експорт. Правителството е чувствително към критиките, че мерките за засилване на контрола над оръжейната търговия и обявеното намерение за приватизация на държавната оръжейна индустрия ще доведат до катастрофална загуба на твърда валута и работни места, а оттам и до гражданско недоволство.

Настоящият доклад представлява анализ на българската оръжейна индустрия и цитира примери за български износ за конфликтни региони и насилнически въоръжени групи, в т.ч. бунтовнически групировки. Той черпи информация от изследвания на Хюман райтс уоч в редица държави, както и от публикации на неправителствени организации и материали от международния печат. В доклада са използвани интервюта с български правителствени служители във Вашингтон и София, както и с журналисти, дипломати, учени и други запознати с българската оръжейна търговия.

Хюман райтс уоч не се противопоставя на производството на оръжие, нито на износа, транспорта или реекспорта на оръжия, които са предназначени за законни отбранителни нужди. Тя по-скоро държи на това правителствата да поемат своята международна отговорност за оръжейната търговия и да не осигуряват подкрепа на въоръжени сили, които извършват сериозни нарушения на правата на човека или международното хуманитарно право, независимо дали представляват правителствени или бунтовнически групировки. От морална гледна точка, не е оправдано държавите да продължават да въоръжават сили, за които е известно, че извършват насилие. Още повече, продължаващото снабдяване с оръжие и други форми на военна подкрепа стимулира насилието и осигурява не само военни материали за водене на война, но и чувството, че международната общност оправдава дейностите на получателите на оръжие и оттам чувството за ненаказуемост.

По време на Студената война българската оръжейна индустрия беше крайъгълен камък на националната икономика. Според един доклад тя е осигурявала работа на над 100 000 души и е реализирала почти 20 % печалба от продажби за над 1 милиарда щатски долара. По време на своя апогей тази индустрия е имала годишен производствен капацитет от 5 милиарда долара. Тя е произвеждала военно оборудване за българската армия, но по-голямата част от продукцията е била насочвана за износ.

Голяма част от българската оръжейна търговия тревожеше западните правителства, които твърдяха, че тя е източник на оръжие за т. нар. терористични групи. Кинтекс беше тясно свързана с българските тайни служби и поради това допринасяше за съмнителността на оръжейните си сделки. Първият пост-комунистически директор на Кинтекс предложи да се проследят оръжията, продадени на Либия, Сирия и Ирак, за да се провери дали не са продадени на групи, смятани за терористични. Той заявява “Възможно е тези оръжия да са стигнали до такива групи чрез правителствата, на които легално сме продавали оръжия. Ако те продават оръжията, които ние сме им доставили, то отговорноста за това е тяхна”. Българското вътрешно министерство заявява през 1992 г., че по време на комунистическия период “оръжия и друго военно оборудване са били предоставяни за подпомагане на тоталитарни режими и за развитието на международния тероризъм”. Според това изявление България е участвала в подготовката на терористи от Ангола, Куба, Никарагуа, Йемен и Танзания.

В крайна сметка, недоволството от провеждането на оръжейната политика, заедно със скандал около износ на оръжие, доведоха до свалянето на правителството на Димитров. През октомври 1992 г. правителството загуби вот на доверие в парламента поради обвинения за опит за износ на оръжие за Бившата Югославска Република Македония, която беше обект на ембарго от страна на ООН. Следващото правителство разпусна съвета на директорите на Кинтекс и намали ограниченията върху българската оръжейна търговия. Според един източник, то е одобрявало оръжейни сделки без да проверява документацията.

България произвежда голям набор от оръжия, боеприпаси и военно оборудване, като по-голямата част от оръжейната й продукция се оценява от оръжейните експерти като надеждна и относително евтина. Известно е, че страната произвежда пистолети, автомати (включително няколко модела Калашников, като АК-47, АК-74), минохвъргачки, противотанкови мини, боеприпаси и експлозиви. Основно се изнасят леко стрелково оръжие и боеприпаси, които имат относително проста технология и съответно са по-евтини. Освен това, България произвежда и по-сложно оптично, радарно и комуникационно оборудване, както и ракети земя-въздух и бронетранспортьори. По-голямата част от българската продукция отговаря на съветския стандарт, като първоначално е произвеждана под съветски лиценз, а сега - под руски, но през 1990 г. България започна да произвежда оръжия по стандартите на НАТО. Очакваше се, че тя ще продължава да произвежда леко оборудване и стрелково оръжие.

Пет големи фирми доминират в българската оръжейна промишленост и те осъществяват приблизително осемдесет процента от оръжейния експорт. Сред тях се откроява Арсенал, който произвежда малки оръжия, включително автомати Калашников, предимно за експорт за Африка. Съобщава се, че само 2 до 3 процента от продажбите са за българската армия, а през 1998 г. Арсенал не е продал никакви оръжия на вътрешния пазар. Това не е необичайно - от общата продукция на българската оръжейна индустрия, само около 4 процента са необходими на българската армия.

Голяма част от износа на България след края на Студената война се състои от тежко военно оборудване, като танкове и бронирани машини, което вече не е необходимо на българската армия. Въпреки че често трябва да унищожава това, което не може да продаде, България предпочита да продава излишното оръжие, когато това е възможно. Такива продажби са известни през последното десетилетие: от пет потвърдени продажби на български танкове или бронирани машини в периода 1990-1997 г., четири са били част от оръжейните излишъци в българския арсенал. През 1993 г., например, България е продала на Ангола двадесет и четири излишни танка Т-62 и двадесет и девет излишни бронирани машини за пехотата БМП-1 от арсенала си, а също така е доставила двадесет и един от излишните си БМП-1, разработени в Беларус. Продажбите са официално признати от българското правителство, което е съобщило за тях на Обединените нации през следващата година.

България изнасяше излишните си тежки оръжия до края на 1995 г., често цитирайки задълженията си към действащия договор като обосновка за износа. Според съобщение от 1997 г. на правителството на САЩ, България е декларирала, че има значителни количества от излишни оръжия, които чакат да бъдат експортирани същата година. През април 1998 г. българското Министерство на отбраната съобщава, че е предложило 200 стари танка Т-55 за продажба. До края на същата година България продаде 140 от излишните си Т-55 танка на Етиопия и Уганда с печалба от 4.4 милиона долара и има сделка за още осемдесет танка. През февруари 1999 г. България обяви, че ще подари 150 танка и 150 артилерийски единици от своя арсенал на Бившата Югославска Република Македония.

Такива продажби и трансфери вероятно ще продължат и в бъдеще. Военната модернизация на страната, която е свързана с желанието за присъединяване към НАТО, ще доведе до натрупването на още излишни запаси от оръжия (Виж “Перспективата за присъединяване към НАТО” по-долу). Освен това, продължават преговорите за промяна в договора за конвенционалните оръжия в Европа, с цел снижаване на горната граница, поне за някои от държавите. Ако новите ограничения наложат на България да редуцира допълнително обема на тежкото си въоръжение, това ще стимулира допълнително продажбата на излишни оръжия. В тази връзка България обяви намерението си да продаде всичко което може от излишните си оръжия: цитиран беше министърът на отбраната, който заяви в края на 1998 г.: “Ние продаваме и ще продаваме тези [излишни] оръжия."

Участието на България в международната търговия с оръжие не включва само сключването на сделки от български фирми за износ на българско оръжие. България участва и в доставянето на оръжия в региони с въоръжени конфликти и насилнически групи. В много от случаите, пренасяните оръжия са произведени в България и следователно представляват директен български износ, но това невинаги е така. Оръжия, които са произведени другаде, също преминават през територията на България на път за крайния потребител.

В България многократно се е осъществявал реекспорт. Редица транспортни компании, чието седалище до януари 1998 г. е било на летище Остенд в Белгия, са пътували до България, за да товарят оръжия. Летището на Бургас в българската свободна търговска зона на Черно море е особено важен център за товарене на оръжия за Африка и други държави. По подобен начин се съобщава за една украинска компания, която е уредила през 1995 г. оръжеен товар да бъде пренесен до София, откъдето той е излетял за Кения и Заир (сега Демократична република Конго), за да бъде използван от бунтовниците в Руанда (виж “Руанда” по-долу).

Въпреки схващането, че повечето посреднически сделки са напълно легитимни, това невинаги е вярно. Например, както беше отбелязано по-горе, двама литовци, работещи на територията на САЩ, които са посредничили в сделка за незаконна доставка на български ракети земя-въздух за колумбийския наркокартел в Маями, са били подпомагани от един български посредник, организирал транспорта до Пуерто Рико (Виж “Неограничен износ на оръжие" по-горе).

Българската преса съобщава за незаконни заводи произвеждащи малка по обем продукция, както и за други случаи, при които оръжия са били откраднати от заводи или оръжейни складове. Именно такива оръжия получени по незаконен път се пренасят през границата. В редица случаи полицейските сили приписват контрабандата на оръжие през границата на криминални организации. През април 1997 г. новият български вътрешен министър заяви, че много висши полицаи са свързани с организирани криминални групи, за които се предполага, че участват в контрабанда на оръжие през границата, както и в други незаконни дейности. Военно оборудване се краде обикновено от военните складове на България. Тъй като тези оръжия се придобиват нелегално от тези складове, в тези дейности вероятно са замесени военни служители. След официална ревизия беше издаден доклад през ноември 1997 г. в който се говори за мащабна военна корупция и кражби. Според служители във военното министерство, обаче, такива инциденти не са обичайни и при тях става дума за малки количества оборудване, което е предназначено по-скоро за криминални групи от близките държави, отколкото за насилнически военни групировки. Дипломат, който е съгласен, че това е изолиран случай, изтъква, че кражбите на оръжие в армията произлизат от тежките условия, сред които е и липсата на достатъчно храна за войниците.

Търговията с оръжие в България се регулира - поне на теория - от строги норми. От ноември 1995 г. насам Законът за контрол върху търговията с оръжие определя процедура на двойно лицензиране за международни сделки с оръжие.¹¹⁷ На първо място, според закона фирмите могат да осъществяват търговия с оръжие само след получаване на лиценз.¹¹⁸ Лицензите за търговия с оръжие се издават от Междуведомствения съвет по въпросите на ВПК и мобилизационната готовност на страната към Министерски съвет, държавен орган, който отговаря за разработване на националната политика за търговия с оръжие. (Друг орган, описан по-долу, издава разрешителни за отделни сделки с оръжие.)

Заместник министър-председателят, който е и министър на промишлеността, е председател на Междуведомствения съвет. Постоянните членове на съвета включват заместник-министри на търговията, промишлеността, отбраната, външните работи, финансите, вътрешните работи, транспорта, развитието, образованието и науката, както и заместник-началника на Генералния щаб на българската армия и директора на разузнавателната служба. Министър-председателят назначава секретар на Междуведомствения съвет. Освен това, съветът има трима съветници, които нямат право на глас.¹¹⁹

Съветът се събира на заседания всеки месец, на които разглежда молби за лицензи и обсъжда други възникнали въпроси. Към всяка молба се подхожда индивидуално като решенията се взимат с мнозинство. Председателят няма право на вето. Лицензите за търговия с оръжие се издават за срок не по-дълъг от една година и подлежат на подновяване.¹²⁰ Служители, отговарящи за контрола върху износа на оръжие, заявиха, че никога не са отнемали лиценз за търговия с оръжие на фирма, въпреки че в някои случаи може и да са забавяли своето решение или оставяли срока на лицензите да изтече. ¹²¹ Секретарят на съвета обясни, че лиценз се отказва ако Министерството на вътрешните работи, армейските служби за сигурност или националната разузнавателна служба отправят възражение срещу молбата на съответната фирма, ако съществуват данни, че фирмата е допускала нарушения, или има съмнения, че е замесена в съмнителни сделки.¹²²

Лицензираните фирми, търгуващи с оръжие, трябва да получат разрешително за всяка експортна сделка с оръжие,¹²³ в т.ч. и за урежданите от Министерството на отбраната преки продажби на излишни количества военно оборудване.¹²⁴ Процесът на кандидатстване е един и същ както за търговски сделки, така и за продажби между правителства: разрешителните за износ се издават от комисия към Министерството на търговията, известна под наименованието Комисия за контрол върху външнотърговските сделки с оръжие и стоки и технологии с двойно предназначение. Председател на комисията е министърът на търговията и в нея участват още по един представител на министерствата на търговията, външните работи, промишлеността, вътрешните работи и отбраната, както и двама секретари, единият от които отговаря за контрол върху износа на оръжие. (Другият секретар отговаря за дейностите на комисията във връзка с износа на стоки с двойно предназначение.) Трима души - заместник-министрите на търговията, външните работи и вътрешните работи - участват както в Междуведомствения съвет, така и в Комисията за контрол към Министерството на търговията.¹²⁵

Към молбата за единично разрешително за износ на оръжие пред Министерството на търговията трябва да се приложат документи за предвижданата продажба. Както в много други страни, фирмите трябва да представят своите разрешителни за търговия с оръжие и удостоверение за крайния потребител, от което да личи кой е крайният купувач, както и документ, удостоверяващ, че купувачът има разрешително за закупуване на оръжие.¹²⁶ Комисията към Министерството на търговията има задължението да разгледа всяка молба и да реши дали да разреши сделката. Ако реши да одобри сделката, комисията уведомява Междуведомствения съвет, Главно управление на митниците и Министерството на външните работи за своето решение. Ако не може да постигне консенсус по молбата, случаят се отнася към Междуведомствения съвет, който взима решение.¹²⁷

Законът предвижда случаи, при които комисията може да откаже или да отнеме разрешителни за износ на оръжие, които са валидни за максимум 180 дни: ако износът е в нарушение на българските закони, уврежда държавните интереси, противоречи на поети международни ангажименти или законови изисквания, се основава на невярна или непълна молба, или се отклонява значително от условията за трансфер, въз основа на които е била одобрена. Според членове на комисията към Министерството на търговията, молби за износ за някои страни (тези, върху които е наложено ембарго от ООН или ЕС) получават автоматичен отказ; същото важи и за молби, при които има сериозни съмнения, че се планира незаконно отклоняване на оръжия.¹²⁸ Освен това, държавен служител посочи, че не се издават разрешителни, когато удостоверението за краен потребител не е издадено от държавен орган.¹²⁹ Отказите за издаване на разрешителни за износ могат да се обжалват пред Междуведомствения съвет.¹³⁰

Същата процедура за двойно лицензиране се прилага и по отношение на преноса на оръжия. Транспортни фирми, като Еър София следва първо да кандидатстват пред Междуведомствения съвет за издаване на лиценз за транспортиране на оръжия. За всяка отделна сделка за транспорт на оръжие те трябва да получат разрешително за транспорт от комисията към Министерството на търговията.¹³¹ Последното издава разрешително въз основа на молбата и необходимата документация, която включва удостоверение за краен потребител и лиценз за търговия с оръжие на кандидатстващата фирма. Както и при одобряването на сделка за износ на оръжие, Министерството на търговията уведомява Междуведомствения съвет, митническите власти и Министерството на вътрешните работи за издаването на разрешително. За сделки за транспортиране на оръжие, Министерството на вътрешните работи издава разрешително от полицията за транзит на оръжията от мястото, където се съхраняват до крайната точка на износа. Сделките с оръжие трябва да съответстват и на митническите разпоредби. Например, оръжейните пратки трябва да бъдат декларирани като такива в карго документите.

Предвиждат се санкции за нарушаване на законите за контрол върху търговията с оръжие. По силата на Закона за търговия с оръжие, приет през 1995 г., кандидатите за лиценз (както търговски, така и транспортни фирми) и законните крайни потребители подлежат на глоби или имуществени санкции за неспазване на условията, при които е бил издаден лицензът. Законът предвижда максимална присъда от 8 години затвор и максимална глоба от 600 щатски долара за извършване на търговия с оръжие без разрешение, като санкциите за по-леките нарушения са по-ниски.¹³² В отговор на международната загриженост по повод продължаващото участие на страната в съмнителен износ на оръжие българското правителство предприе мерки за промяна в законодателството.¹³³ Например, внесоха се промени в националния списък на оръжия и стоки с двойно предназначение, които подлежат на регулативен контрол в съответствие с международните стандарти.¹³⁴ Нещо повече, през декември 1998 г. кабинетът одобри поредица проекто-изменения на закона, насочени към затягане на режима на търговия с оръжие, а през януари 1999 г. българските органи започнаха консултации с чужди представители по предложените промени. Към март 1999 г. парламентът не бе разгледал проекто-закона.

Ако бъдат приети от парламента, предложените промени ще променят съществуващото законодателство в областта на контрола върху търговията с оръжие и разпоредбите за търговия с оръжие, и ще внесат промени в Наказателния кодекс.¹³⁵ По-конкретно, предложените промени предвиждат по-сериозни санкции за нарушения на контрола върху износа - по-продължително лишаване от свобода и глоби.¹³⁶ Проекто-измененията предвиждат и по-строг контрол върху посредническата дейност посредством изискването всяка фирма, търгуваща с оръжие и кандидатстваща за разрешително за износ, да посочи посредниците, които са упълномощени да представляват страните, участващи в предложената сделка, както и посредством изрично дефиниране на посредническите дейности в областта на оръжейната търговия.¹³⁷ Освен това, измененията ще позволят на чужди фирми, регистрирани в България, да осъществяват търговия с оръжие; те ще увеличат и минималния задължителен капитал за търговски и транспортни фирми, занимаващи се с оръжейни сделки. Предложенията ще приведат в по-голяма степен законовата база на България с международните й задължения в областта на търговията с оръжие (виж по-долу).

Освен вътрешните законови разпоредби, свързани с търговията с оръжие, България е страна по няколко международни споразумения, които предвиждат мерки за ограничаване на търговията с оръжие. Като всички правителства, България е длъжна да изпълнява резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, в т.ч и онези, с които се налага оръжейно ембарго. Законът за търговия с оръжие, приет през 1995 г., не съдържа изрична забрана за оръжейни сделки, които нарушават наложено от ООН оръжейно ембарго, но няколко правителства подред декларираха, че спазването на ембаргото произтича от политиката на страната. Както се твърди, България е приела специални постановления за прилагане на оръжейно ембарго на ООН,¹³⁸ но не е въвела практиката официално да уведомява фирмите търгуващи с оръжие за страните, върху които е наложено оръжейно ембарго.¹³⁹

България е член на Васенаарското споразумение, което регулира износа на конвенционални оръжия и стоки с двойно предназначение за страни, за които продажбите биха имали дестабилизиращ ефект, и осигурява механизми за обмен на информация за оръжейни сделки между държавите.¹⁴⁰ Васенаарското споразумение предвижда взимане на решения с консенсус и членовете му са се договорили да не продават оръжия на Иран, Ирак, Либия и Северна Корея. След присъединяването си към Споразумението през юли 1996 г. България подава редовна информация на Васенаарския секретариат, но не споделя автоматично данни за отказани оръжейни сделки.¹⁴¹

Също така, България формално се придържа и към критериите на ОССЕ за износ на оръжие от 1993 г.; те изискват прозрачност и въздържаност при трансфер на оръжие.¹⁴² Като член на ОССЕ, от нея се очаква да спазва и всяко оръжейно ембарго, наложено от последната.¹⁴³

През август 1998 г. България декларира своята ангажираност към принципите, изложени в Кодекса за износ на оръжие на Европейския съюз, който няма задължителен характер.¹⁴⁴ В този кодекс, приет през юни 1998 г. са изложени няколко принципа и се апелира към страните да ограничат износа на оръжие при наличието на някои обстоятелства, в т.ч. продажбите за въоръжени сили, които нарушават правата на човека, за райони в които се водят ожесточени конфликти, или за страни за които има подозрения, че реекспортират оръжия.¹⁴⁵ Кодексът изисква и правителството на всяка страна-членка да представя годишен доклад за износа на оръжие и прилагането на кодекса, да информира останалите участници за отказани сделки, и да се консултира с правителствата на други страни-членки преди да приеме отказани от тях оръжейни сделки.¹⁴⁶

България не е направила своите международни ангажименти в областта на търговията с оръжие част от вътрешното законодателство. Тези ангажименти, в т.ч. задължението да спазва всяко наложено от ООН ембарго, са включени в закона само посредством една разпоредба, която дава на правителството възможност да наложи ограничения върху търговията с оръжие в съответствие с международните задължения на страната. Освен това, за сега България е възприела минималистично тълкуване на ангажиментите си по незадължителния Кодекс на ЕС. Според официални представители, не са били отказвани разрешителни за износ след като страната се присъедини към Кодекса.¹⁴⁷ Тъкмо обратното, след средата на 1998 г. бяха одобрени сделки за износ на оръжие за райони на тежки конфликти, като например Африканския рог и страни, за които се смята, че реекспортират оръжие - като Уганда - в нарушение на разпоредбите на Кодекса.

Също така, България не е положила особени усилия за спазване на духа на Васенаарското споразумение. Тя продължава да изнася оръжие за райони на конфликт в Африка. Тези продажби не са изрично забранени от самото споразумение, но са в нарушение на призива членовете да проявяват “максимална сдържаност” при продажбите на оръжие.¹⁴⁸

България подценява и своите отговорности по отношение на реекспорта на оръжие, за чийто износ и транспорт е дала разрешение. Например, министърът на търговията заяви уверено през 1998 г., че “незаконният износ на оръжие в България е невъзможен” предвид на изискванията за лиценз.¹⁴⁹ Това изказване отминава онези сделки, при които законно изнесени оръжия се отклоняват към незаконни крайни потребители. Подобно схващане беше изразено и от говорител на Министерството на търговията, който в отговор на обвинения за българско участие в незаконни сделки с оръжие каза, че България “не може да отговаря за това, че законно продадено на други страни оръжие впоследствие се препродава,”¹⁵⁰ като добави, че “ако действително има случаи на реекспорт на българско оръжие, отговорност носи изцяло страната упомената като получател в молбата.¹⁵¹ Нещо повече, министърът на отбраната на България заяви през март 1999 г., че българските закони изискват удостоверение за краен потребител преди одобряването на износа, но че след като пратката напусне страната “ние не знаем какво става” с нея.¹⁵²

С това обяснение България днес заема позата на наивна жертва, включително на оръжейни брокери, които сключват сделки за незаконни клиенти посредством посредници в трети страни, и на клиентски правителства, които препродават българско оръжие в нарушение на удостоверението за краен потребител. Тази обосновка на ролята на България в съмнителен износ на оръжие съдържа в себе си няколко спорни твърдения. Първо, създава се невярното впечатление, че износът на българско оръжие въз основа на фалшифицирани документи, заблуждение или намерения за незаконни действия представлява напълно законна сделка. Всъщност, сделките с оръжие, които подлежат на лицензиране, но след това се отклоняват към незаконни клиенти, следва да се третират като сделки на “сенчестия пазар”. На второ място, демонстрира се, че България във всички случаи полага добросъвестни и енергични усилия да приложи законовите разпоредби като анализира внимателно сделките преди да ги одобри (в т.ч. и като преглежда предишни участия в реекспорт на купувача въз основа на подадените документи) и като контролира доставките и проверява спазването на нормативите след като оръжията се изнесат. Въпреки че сегашното правителство на България положи усилия, за да усъвършенства прилагането на рацзпоредбите, контролът остава непълен (виж “Проблеми, свързани с прилагането на разпоредбите” по-долу). На трето място, създава се впечатлението, че българското правителство не носи отговорност, когато служители в оръжейната промишленост и регулиращите органи - било поради съучастничество, корупция, некомпетентност или липса на средства - активно подпомагат или пасивно разрешават оръжейни сделки предназначени за незаконни клиенти.

В интервю с български търговци на оръжие един журналист отбеляза, че оръжейните сделки, предназначени за незаконни клиенти, често се уреждат при спазване на буквата на закона, но че търговците в много случаи знаят, че оръжията ще се пренасочат или реекспортират. Той цитира български търговци на оръжие, които казват, че такива сделки се уреждат въз основа на лични контакти и споразумения, и че сделките с клиенти, считани за особено опасни, носят по-високи комисионни. По-нататък се отбелязва, че фалшивите документи осигуряват правна защита на българските посредници, тъй като те могат да отрекат, че са знаели за незаконния реекспорт на оръжието, в чиято продажба са участвали.¹⁵³

Търговията с оръжие в България може да се регулира ефективно само при стриктното прилагане на законите и декларираната политика. Представители на правителството на СДС заявиха публично, че предишните правителства са упражнявали недостатъчен контрол върху трансфера на оръжие,¹⁵⁴ но когато говорят за контрола, упражняван от собственото им правителство се казва, че се прави всичко възможно за регулиране на търговията на фона на много трудни условия.

Правителството разполага с четири основни средства за упражняване на своите правомощия. По-конкретно, то отговаря за контрола върху предимно държавните военни заводи (в т.ч. ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^цццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццц^ццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццццвалификацията и ресурсите, с които да изпълнява своята функция. Отбелязва се, че не съществува ефективно сътрудничество между съдебната власт и органите на изпълнителната. Отчасти това се дължи на ниското доверие в съдебната система, дори и сред органите на управление. Според един български министър “широкоразпространена е представата” за съдебната власт като за “тромава, неефективна и корумпирана”.¹⁷⁸ Ето защо не е изненадващо, че тя не може да осигури спазването на законите за търговия с оръжие.

Второто съображение е, че законът предвижда санкции само за оръжейни сделки, за които не е издадено разрешително. Българското законодателство не третира ясно сделките на сенчестия пазар, т.е. онези, за които е издаден лиценз, но впоследствие оръжията се отклоняват за незаконни клиенти. Търговските и транспортни компании, както и крайните потребители подлежат на глоби или имуществени санкции за неспазване на условията, при които е било издадено разрешителното, но не става ясно как тази разпоредба се прилага в случаите на отклоняване или реекспорт на законни оръжейни пратки. В интервю, дадено през август 1998 г., българският министър на търговията отговори на въпрос за санкциите срещу фирми, които заобикалят разпоредбите за износ, като каза, че “тази компания ще загуби лиценза си, директорът й ще бъде отстранен, а при по-сериозни нарушения, може да бъде даден и под съд.”¹⁷⁹ В началото на 1999 г. държавен служител каза на Хюман райтс уоч, че няма случаи на българско участие в незаконни сделки с оръжие и че отклоненията винаги се извършват извън границите на страната без предварителното знание на българските търговски компании.¹⁸⁰

Според някои наблюдатели няма ясно разпределение на правомощията сред множеството органи, занимаващи се с наблюдение върху сделките с оръжие. Например, всяко едно от министерствата, представени в Комисията за контрол върху търговията с оръжие към Министерството на търговията, е определило свои служители за разглеждане на молбите - дейност, която влиза в задълженията и на секретаря на комисията. Одобрените молби се наблюдават от министерствата на външните работи, на търговията и вътрешните работи, както и от митническите власти, граничната полиция и националните разузнавателни служби. Макар че всеки един от тези органи играе важна роля, за да постигне ефективност на контрола върху търговията с оръжие, е необходимо усилията да бъдат координирани. Твърди се, че в някои области вече е постигната по-добра координация (виж “Мерки към осъществяване на реформата”), но въпреки това предстоят още много усилия. При липсата на ясни отговорности и ефективна координация, по-нисшестоящите служители отговарящи за прилагане на различни аспекти от контрола върху търговията с оръжие могат много лесно да пренебрегнат своите задължения, дори и висшестоящите служители да имат искренното желание да усъвършенстват контрола.

Широкоразпространената корупция представлява сериозен проблем за контрола върху търговията с оръжие в България. Тя е проникнала в много области на държавния апарат, но е особено очевидна при граничния контрол. В едно проучване на общественото мнение през 1998 г., например, 74% от отговорилите смятат, че митническите служители приемат подкупи.¹⁸¹ Твърди се, че е бил арестуван за корупция граничен служител отговарящ за граничен пункт на Черно море с ключово значение - през него преминават пратки с оръжие.¹⁸² Според някои наблюдатели корупцията е следствие от ниския жизнен стандарт, в т.ч. и сред държавните служители, най-висшестоящите сред които печелят равностойността на 310 щатски долара месечно.¹⁸³ В официален правителствен документ, обаче, се твърди че проблемът се корени в институционалната слабост, в т.ч. в неясно определените административни стандарти, дублирането на институционалните задължения и в зле работещата съдебна система.¹⁸⁴

Друга основна пречка пред ефективното прилагане на контрол върху търговията с оръжие е изключително ограниченият достъп до информация за оръжейни сделки, дори и в рамките на правителството. Лицензиращата комисия на Министерството на търговията периодично се отчита за своята дейност пред Междуведомствения съвет, но парламентът не получава информация за постъпили молби за разрешително за износ, нито пък за одобрени оръжейни сделки. Депутатите могат да изискват такава информация само по неофициален път.¹⁸⁵

В по-широк план информация за търговия с оръжие рядко се оповестява в публичното пространство. Търговията с оръжие в България се регулира от закони, които я обвиват в тайнственост - те са наследство от комунистическия период, когато на тази информация се гледаше като на държавна тайна. Тези закони позволяват на всяка фирма, търгуваща с оръжие, да прецени дали информацията за конкретна сделка може да стане публично достояние. В повечето случаи, особено при търговските сделки, фирмата предпочита информацията да остане поверителна. Сделките с оръжие рядко се оповестяват, дори и след сключването им. Според един държавен служител наличието на свободна преса в България гарантира прозрачност по отношение на оръжейните сделки,¹⁸⁶ но това твърдение беше опровергано от журналисти и чужди дипломати, които казват, че медиите не могат да разследват оръжейни сделки поради законовата база и поради това, че разследващите журналисти могат да бъдат сплашени.¹⁸⁷ Един държавен служител сподели, че правителството обмисля разработването на нови закони, които няма да третират търговските сделки с оръжие, включително и онези сключени от частни фирми, като държавна тайна.¹⁸⁸

Правителството, което дойде на власт през 1997 г., предприе редица мерки, които помагат да се подобри контролът върху търговията с оръжие. Някои от тези мерки се опитват да решат описаните по-горе проблеми. Така например, отстраняването на чиновниците и управителите, които са могли да бъдат свързани със старите начини на търгуване с оръжие, дава възможност да се подобри надзорът върху оръжейната индустрия, макар че назначаването на служители по контрола в бордовете на търгуващите с оръжие компании представлява сериозен конфликт на интересите.

Освен това, България започна амбициозна кампания срещу престъпниците. Тази кампания е насочена срещу организираната престъпност и корупцията в правителствените среди, както и за реформа в съдебната система.¹⁸⁹ Доколкото тези усилия са успешни, те могат да послужат за намаляване на контрабандата с оръжия, да повишат контрола върху търговията с оръжие и да помогнат да се осигури регистрирането на нарушенията на контрола върху търговията с оръжие. През декември 1998 г. министър-председателят обяви, че неговата инициатива за борба с престъпността е намалила силно властта на мрежата от организирана престъпност в страната.¹⁹⁰

Както бе отбелязано по-горе, правителството предприе мерки за засилване на контрола върху търговията с оръжие. Освен това то работи за подобряване на контрола. Правителството е особено активно в областта на митническия контрол, като то участва в няколко съвместни програми за граничен контрол със съседите и сключи споразумения за митническо сътрудничество с Обединеното кралство, Франция и САЩ.¹⁹¹

В началото на 1999 г. България прие насочената пряко към подобряване на контрола върху търговията с оръжие помощ на САЩ, която включва обучение за засилване на митническите проверки и предоставяне на софтуер за подпомагане на различните министерства в усилията им да поддържат и разпространяват информация за раздадени лицензи за търговия с оръжие. Преди това САЩ изпратиха митнически съветник, който през 1998 г. работи с български служители в продължение на пет месеца в областта на неразпространението на оръжията за масово унищожение. Поддържаните от служители на САЩ програми за дългосрочно сътрудничество и обучение подпомагат още повече полаганите усилия за контрол.¹⁹²

България използва и получената чрез контакти с други страни информация за търговия с оръжия. България има споразумения за активен обмен на разузнавателна информация с Русия и САЩ.¹⁹³ Страната участва в редовен обмен на информация за сделки с оръжие чрез Васенаарското споразумение.¹⁹⁴

В България се работи още за подобряване на сътрудничеството между правителствените организации. Очаква се планираните промени в митническата администрация на страната да улеснят координацията между различните митнически служби.¹⁹⁵ В началото на 1999 г. един служител заяви, че “работейки заедно по-ефикасно” граничната полиция, националната служба за сигурност и митническата служба са намалили драматично броя на нелегалното изнасяне на оръжие извън България.¹⁹⁶

Малък брой примери показват, че усилията на България да подобри контрола имат известен успех. В един от случаите, през октомври 1998 г., правителството е спряло подозрителна сделка с оръжие преди тя да е била завършена. Сделката за износ на предназначени за ембаргов получател ракети земя-въздух (SAM) е описана първоначално в местната преса след като е била съобщена от един служител на пресконференция.¹⁹⁷ Няколко служители заявиха пред Хюман райтс уоч, че сделката е била с посредничеството на регистрираната в САЩ Американско-украинска компания, Милтекс, която е представила сертификат за краен потребител със Замбия като краен получател.¹⁹⁸ Разследването показа, че Замбийското министерство на отбраната не знае за документа, така че властите предпололагат, че ракетите могат да бъдат отклонени и поради това спряха сделката преди приключването й.¹⁹⁹ Собственикът на Милтекс категорично отрича неговата компания да е замесена в сделката, както и отрече някога да е давал фалшифициран сертификат за краен получател в други сделки, и твърдеше, че оръжейните сделки на Милтекс са направени въз основа на валидни оръжейни лицензи.

В друг случай, властите съобщиха, че са забавили разглеждането на молба за износ на оръжия за продан на неопределена страна в Африка в началото на 1999 г. след като преглед на документите установява, че два официални печата не са еднакви.²⁰¹ В нито един от двата случая не се стигна до наказателно производство или преследване във връзка в представяне на фалшиви документи.²⁰² Последен пример, предложен от властите, бе пратка с военно снаряжение за американските войски в Бившата Югославска Република Македония, която е била задържана в средата на 1998 г., тъй като документите не са били в ред.²⁰³

През 1997 г. българското правителство представи планове за преструктуриране на свързаните с отбраната фирми главно чрез приватизация на произвеждащите оръжие компании. За приватизацията на такива фирми има мораториум от 1993 г., но той е вдигнат от парламента през 1996 г. Новото правителство се е надявало, че чрез инжекции на частни инвестиции ще се получат приходи и ще се помогне на модернизирането на оръжейната индустрия. Обявеният мотив зад инициативата за приватизация е бил да се помогне на оръжейната индустрия да се съвземе от състоянието й на тежка задлъжнялост и да й се позволи да стане по-конкурентноспособна на външния пазар. Важно е да се отбележи, че правителството разглежда приватизацията като елемент от стратегия му за присъединяване към НАТО.²⁰⁴

Според правителствения план около двадесет и една произвеждащи оръжие компании се включени в списък за приватизация до януари 2000 г. в наблюдаван от агенцията по приватизация процес.²⁰⁵ Правителството заяви плановете си да задържи контролния пакет от акции (34 процента собственост) в пет от най-големите оръжейни производители, включително Арсенал.²⁰⁶ Като част от преструктурирането на отбранителната индустрия, двадесет военни завода за резервни части ще бъдат също приватизирани.²⁰⁷ В правителствения план за приватизация не се предвижда продажба на главните компании, търгуващи с оръжие.²⁰⁸

Приватизацията на оръжейната индустрия върви бавно.²⁰⁹ Процесът е възпрепятстван от няколко ограничения, включително - най-вече - от необходимостта да се промени структурата на собствеността на произвеждащите оръжие компании.²¹⁰ В допълнение, правителството трябва да уреди плащането на руските лицензии за производство на оръжие, да въведе законодателство, което да позволи на чуждестранните фирми да купуват произвеждащи оръжие компании и да реши проблемите, възникнали от действащите закони за държавна тайна, които разглеждат информацията за търговските сделки с оръжие като държавна тайна.²¹¹ Изглежда малко вероятно крайната дата януари 2000 г. да бъде спазена и поради това очакваните резулати са намалени. Правителството обаче е потвърди намерението си да приватизира оръжейната индустрия като част от общия план за икономическа реформа.²¹²

Противно на твърденията на българския посланик в САЩ²¹³ самата приватизация вероятно не ще подобри контрола върху търговията с оръжие. В действителност има основание да се очаква, че приватизацията ще отслаби контрола. Директният надзор на правителството би се отслабил, тъй като правителството няма да назначава служителите в предприятията или членовете на бордовете в приватизираните фирми. Освен това, приватизацията може да направи по-трудно за контролиращите власти да разследват по подходящ начин компаниите, които подават молби за търговски лицензии и да следи техните дейности след издаването на лицензиите.

Някои наблюдатели се опасяват още, че някои от свързаните с мрежите на организираната престъпност компании, както и от свързаните с нарушения на търговията с оръжие ръководни служители от миналото и от сегашната оръжейна индустрия могат да станат собственици на произвеждащите оръжие компании.²¹⁴ Не се знае какви мерки, ако изобщо има такива, правителството има предвид да предприеме.

Оръжейната индустрия на България е също така повлияна от програмата за модернизация, която се предприема с надеждата да се увеличат шансовете страната да бъде поканена да се присъедини към НАТО. През март 1999 г. българският министър на отбраната заяви: “Общо взето считаме, че изискванията [за присъединяване към НАТО] ще бъдат изпълнени към 2001 или 2002 г.”²¹⁵ За да постигне тази цел България прави промени с оглед да преобразува силовите структури, да получи западни военни съоръжения и да приспособи арсенала си според НАТО-вските стандарти.²¹⁶ Служители от българските отбранителни организации предвиждат, че тези промени ще доведат до натрупване на произведени по стандартите на Варшавския договор оръжия, от които българските въоръжени сили повече нямат нужда.”²¹⁷

През 1997 г., например, България обяви, че планира да намали численността на въоръжените си сили с една трета.²¹⁸ Това намаление на въоръжените сили вероятно ще доведе до образуването на нови запаси от оръжейни излишъци. Освен това, планираната доставка на западни военни съоръжения ще прибави остарялото българско въоръжение към натрупаните излишъци. Преминаването към калибрите на НАТО-вски стандарти в производствените линии, процес който е в ход, също може да се очаква да увеличи размера на запасите от излишно оръжие.

Създадените от тези промени излишъци от оръжие трябва да бъдат унищожени или съхранявани, което изисква значителни разходи, да бъдат превърнати в стоки за гражданска употреба, или да бъдат експортирани. Освен че е най-евтината алтернатива, намирането на пазар за такива оръжия предоставя на България възможността да си възвърне част от средствата, с които да финансира покупката на нови оръжия от Запада. Както беше отбелязано по-горе, България има дълга практика в изнасянето на излишъците от оръжие към разкъсвани от военни действия страни, и тази практика продължава и по време на правителството на ОДС. Такива продажби сочат, че е възможно вдъхновената от перспективата за влизане в НАТО военна модернизация да породи опасен “каскаден” ефект, като източник на оръжия за нарушаващите правата военни сили.²¹⁹

Като се има предвид дългогодишната репутация на България като достъпен за всички източник на оръжия, няма нищо странно, че много свързани с България оръжейни сделки са особено обезпокоителни от гледна точка на правата на човека. България е играла роля в продажби на оръжие на сили, за които се знае, че са извършили големи нарушения на правата на човека или на международното хуманитарно право, включително на някои от най-видните световни нарушители. Например, България е била източник на пратки с оръжие за силите, които са извършили геноцида в Руанда през 1994 г. (вж. по-долу). Такива сделки с оръжие не само позволяват на известни нарушители на правата на човека да продължат бруталното си поведение, като причиняват нови кръвопролития и граждански жертви, но те също дават на получателите на оръжие известна степен на непобедимост и безнаказаност за действията им. В някои случаи България е била източник на оръжия и за двете страни във въоръжен конфликт.

В този контекст, особено предизвикателство е да се потвърди участието на България в съмнителни оръжейни сделки. Законите на страната за държавната и военна тайна са строги и правителствените служители не са настроени да коментират конкретни твърдения. В посочените по-долу отделни случаи, следователно, информацията е събирана както от първични, така и от вторични източници. В частност, тези случаи почиват върху събраната от Хюман райтс уоч информация на място, разкази на очевидци, документални свидетелства, изследователска работа, извършена от други неправителствени организации, и от съобщения в медиите. Взети заедно, те илюстрират природата на българската търговия с оръжие с нарушители на човешките права.

България е била важен източник на оръжие и за двете воюващи страни в продължителната гражданска война в Ангола. Доставките на оръжие от България са поддържали войната, която е свързана с големи и постоянни нарушения на правата на човека и на международното хуманитарно право. Освен това, участието на България в пратки на оръжие от 1993 година насам до анголските бунтовници, Uniao Nacional Para a Indedendencia Total de Angola (Национален съюз за пълна независимост на Ангола, UNITA) са в нарушение на наложеното от ООН ембарго. Доставянето на оръжие от България и други страни и за двете воюващи страни също нарушава условията на споразумението от Бисес от май 1991 г., което се проваля през октомври 1992 г. След подписването на поредния протокол за примирие през ноември 1994 г., Генералният секретар на ООН призовава и двете воюващи страни да престанат да внасят оръжие и военни материали.²²⁰

Българската търговия с оръжие с враждуващите сили на Ангола в периода след студената война започна в края на 1992 г. и продължава до 1994 г., период известен като Третата война в Ангола. В този период България продава танкове и бойни бронирани машини на анголското правителство (виж “Оръжейни излишъци” по-горе). Съобщава се също, че България е изходната точка за доставката на ракети през 1994 г. за анголското правителство - пратка, която е задържана в Кипър до разрешаването на спора за товарителни такси.²²¹ През 1994 г. Хюман райтс уоч е свидетел на използването на български самолети за прехвърляне на оръжия за анголското правителство;²²² счита се, че България е участвала също в прехвърляне на оръжия за УНИТА от 1992 г. до 1994 г.²²³

България продължава да бъде свързана с прехвърлянето на оръжие за Ангола. Очевидно, през 1996 г. след започване на въоръжените сблъсъци България отново подновява търговските си връзки за доставка на оръжие за анголското правителство. По-късно получават потвърждение и докладите на Хюман райтс уоч през тази година за това, че България участва в подновените доставки на оръжие за правителството на Ангола.²²⁴ През февруари 1996 г. тогавашният министър на отбраната на Ангола посещава София - първо посещение на африкански военен министър за последните пет години. Той подписва двустранно военно споразумение, с което са възстановени военно-икономическите отношения.²²⁵ В резултат на това споразумение, Ангола закупува от България леки стрелкови оръжия и боеприпаси, които са доставени на борда на самолети на Еър София чрез полети през април 1996 г. от Бургас и София до Катумбела, Ангола.²²⁶ Въпреки загрижеността, че нарушенията на примирието и ескалацията на насилието биха хвърлили Ангола обратно в широкомащабни враждебни действия, Хюман райтс уоч разбра, че през 1998 г. са планирани многобройни полети с оръжейни доставки от Бургас за Луанда.²²⁷ (Войната пламна отново през януари 1999 г).

Няколко доклада свързват България с незаконни доставки на оръжие за УНИТА. Например, вестник “Уошингтън пост” съобщава, че през 1996 г. Заир е улеснил големи доставки на оръжие от България за силите на УНИТА; тези доставки съдържат повече от 450 тона българско оръжие, доставено контрабандно на УНИТА през октомври и ноември същата година през летището Н’Джили в Киншаса.²²⁸ По-късно през същата година на летището Н’Джири се разбива самолет, за който се смята, че носи военно снаряжение от България - доставка за УНИТА.²²⁹

След свалянето от власт на президента Мобуту Сесе Секо през май 1997 г. УНИТА не e в състояние да разчита повече на Заир за улесняване на покупките на оръжие; Заир стана Демократична Република Конго. Тя все повече започва да разчита на други пътища за доставка на оръжие, но продължава да купува оръжие от България.²³⁰ Например, изследовател на оръжейните доставки от Южна Африка заяви, че през март 1997 г. е видял леко стрелково оръжие и боеприпаси с български произход да се товарят на мозамбийско летище в Нампула, близко до северното пристанище Накала, в леки самолети подобни на тези, които се виждат да летат в държаните от УНИТА райони на Ангола.²³¹ Същият изследовател заяви, че той смята, че оръжейните пратки през Мозамбик са организирани от частни лица и компании, които действат главно от Южна Африка.²³² Правителството на Мозамбик отхвърля обвиненията, че оръжията за УНИТА се пренасят през нейната територия.²³³

Анголското правителство твърди, че български оръжия се доставят на УНИТА през Уганда. По-точно, Ангола твърди, че военните летища на Уганда се използват за доставка на предназначено за УНИТА оръжие от България.²³⁴ Това твърдение е направено след големи политически преобразования в средата на 1998 г., когато Ангола започна да подкрепя правителството на Лорент Кабила в ДР Конго срещу подкрепяните от Уганда бунтовници. Уганда отрече да има каквито и да е връзки с УНИТА.²³⁵

Когато през август 1998 г. вестник “Ню Йорк таймс” публикува статия, в която назова България като източник на оръжейни пратки за УНИТА и други бунтовнически сили,²³⁶ някои представители на българското посолство в Луанда, Ангола, признават, че УНИТА може да е получила български оръжия.²³⁷ Няколко дни по-късно посолството пуска съобщение, с което категорично отрича България да е доставяла оръжия на УНИТА.²³⁸ В него се казва, че страната “не е вероятно да прави контрабанда с оръжия на няколко дузини километри от границите на България” като се добавя, че “България не може да поеме отговорност за действията на други.”²³⁹ Българският търговски министър също отрича обвиненията: “Ние спазваме стриктно всички ограничения, наложени от Съвета за сигурност на ООН, включително и оръжейното ембарго за…. Ангола …”²⁴⁰

Последвалите разкрития хвърлят съмнение върху истинността на такива скриващи фактите опровержения. През 1999 г. България е отново обвинена, че доставя военни съоръжения на УНИТА - един заловен в плен анголски бунтовнически офицер обясни, че неговата група е могла да се превъоръжи от 1996 г. насам “въпреки че е била подложена на въведено през 1993 г.” ембарго от страна на ООН, отчасти, защото е могла да си доставя българско оръжие по непряк път.” Като описва оръжейните товари, докарвани по въздуха на държаната от УНИТА територия, той заяви: “От това, което успях да прочета, кутиите с боеприпаси и оръжия сочат, че те са от България.”²⁴¹ Освен това цитираният южноафрикански вестник твърди през януари 1999 г., че УНИТА търгува директно с български компании за покупка на оръжия в замяна на диаманти и посочва Арсенал във връзка с доставките на оръжия за бунтовническите групи.²⁴² Директорът на Арсенал отрича неговата компания да е доставяла оръжия на бунтовниците от УНИТА в Ангола.²⁴³ На Хюман райтс уоч е известно, че малка делегация на УНИТА била в България през 1998 г. и след това отново през януари 1999 г., като се намеква, че посещението е с цел “разглеждане на забележителностите”,²⁴⁴ но по всяка вероятност истинската цел е да се уредят оръжейни сделки. Както се отбелязва, пратката на ракетите земя-въздух е спряна от българските власти през октомври 1998 г. по подозрението, че оръжията, за които се сочи, че са предназначени за Заир, могат да бъдат отклонени за сили, на които е наложено международно ембарго.²⁴⁵ Възможно е оръжията да са били предназначени за УНИТА.²⁴⁶

България е играла роля при въоръжаване на въоръжените сили на Бурунди, които са поставени под местно оръжейно ембарго от август 1996 г. до януари 1999 г.²⁴⁷ Според един служител на ООН и пилот от Белгия, интервюирани от Хюман райтс уоч през 1996 г., извършените от пилоти на Белгия полети с оръжия от Бургас доставят оръжие на правителството на Бурунди, както и на бунтовниците Хуту през Южна Африка, Ангола и тогавашния Заир.²⁴⁸

При един драматичен случай през февруари 1998 г., самолет, летящ от Бургас за Буджумбура, Бурунди, е бил задържан на летището в Лагос, Нигерия, след като на борда му са били открити оръжия. Самолетът, Боинг 707, на разположение на Транс Арабиан Еър Транспорт, е напуснал Бургаското летище на или около 18 февруари 1998 г. и е направил междинно кацане наУагадугу, Буркина Фасо, където е разтоварена част от товара му, преди да кацне в Лагос за презареждане с гориво на път за Бурунди. Приближен помощник на президента на Бурунди, военният началник на кабинета Алфред Нкурунзиза, е бил на борда на самолета. Той е задържан от нигерийските власти и затворен за една седмица. Нкурунзиза е бил повишен по-късно от президента Буйоя на поста министър на отбраната.²⁴⁹

Както бе отбелязано, бунтовниците от племето Хуту в Бурунди също са получавали оръжейни доставки от България. Такива доставки са улеснявани чрез тактическия съюз на тези бунтовници с бунтовническите сили от Руанда (виновниците за геноцида от 1994 г. в тази страна), който им е позволил да разменят оръжия, включително получените от България, в зависимост от това кой в даден момент е могъл да установява връзка с трафикантите на оръжие.²⁵⁰

В редица съобщения се допуска, че България е нарушила оръжейното ембарго на ООН за руандийските сили, които са отговорни за геноцида от 1994 г. Хюман райтс уоч съобщи преди това за конкретно твърдение, направено от многобройни източници, че България прехвърля незаконни пратки от оръжие през юли 1995 г.²⁵¹ По-конкретно, летищният персонал в Найроби и търговец на оръжие, признаващ участие в сделката, сочат, че неуточнен товар оръжие е натоварен на самолет в София на или около 7 юли 1995 г. и изпратен за Кения, откъдето е транспортиран до Гома за препращане към бунтовническите сили в Руанда в източен Заир (сега Демократична република Конго или ДР Конго).²⁵²

Този полет може да е бил част от по-голяма схема за пратки от оръжие от България за бунтовническите сили на Хуту в Руанда. Амнести интернешънъл и Британската Карлтон телевизия съобщиха през юни 1995 г., че в началото на 1995 г. се извършват мнобройни полети с оръжие за бунтовническите сили на Хуту в Руанда от България за Гома, Заир.²⁵³ Те уточняват, че полетите с оръжейни пратки тръгват от Пловдив и Бургас в България и, че един от полетите е посрещнат в Заир от освободения от поста си министър председател на Руанда.²⁵⁴ Българското правителство отрича категорично обвиненията. Кабинетът е пуснал съобщение, в което се заявява, че “България не нарушава задълженията си и не е доставяла оръжие и боепприпаси нито на правителството (на Руанда), нито на бунтовниците в Руанда.”²⁵⁵

Ролята на Кинтекс да доставя оръжие на Руанда, в противоречие на оръжейното ембарго на ООН, е разследвана от международна комисия на ООН за Руанда, известна като UNICOI. Тя е започнала работа след предаване на британската телевизия, в което се показва как представители на Кинтекс преговарят с мнима британска фирма за уреждане на оръжейна сделка за Руанда.²⁵⁶ Тогаващният директор на Кинтекс, Антон Салджийски, заяви, че “нито Кинтекст, нито която и да е друга българска компания не доставя оръжие за Руанда”,²⁵⁷ и правителството на България отговори на обвиненията като заяви, че неговите собствени разследвания са “доказали, че твърденията са [били] безпочвени.”²⁵⁸ По-късно то заяви, че самото правителство не е упълномощавало заснетата от телевизията Карлтон сделка и тя не е била никога завършена. Официалният български отговор до UNICOI описва заснетите обсъждания с представителите на Кинтекс като “предварителен контакт, който не довежда до по-нататъшни действия”, като оставя без отговор въпроса за това дали и как Кинтекст е възнамерявал на процедира с продажбата, ако “клиентът” беше истински.²⁵⁹

UNICOI разследва още съобщенията за полети през юни 1996 г. с пратки оръжие от България за източен Заир, вероятно предназначени за разположените там сили на Хуту в Руанда. Комисията поиска от Египет да предостави информация за два регистрирани в Украйна самолета, носещи всеки един по тридесет тона оръжие, за които се твърди ,че са летяли от България до Киншаса, с междинно кацане в Египет. Един от самолетите се е разбил в Киншаса през нощта на 5-6 юни 1996 г., ккато се съобщава след като е разтоварил товара си на летището. Египетското правителство отговори, че “споменатият инцидент въобще не се е случил” и че по това време изобщо не е имало кацания в Египет на носещи оръжие или боеприпаси самолети от България на път за Заир.²⁶⁰

България продължава да е свързвана с незаконни доставки на оръжие за силите, които са отговорни за геноцида в Руанда. През септември 1998 г., комисията UNICOI изрази загрижеността си за твърденията, че две частни български въздушни компании участват в доставките на оръжие за тези сили.²⁶¹ До март 1999 г. България не е отговорила на ООН относно тези обвинения.²⁶² Един служител твърди, че въпросът все още се разследва и посочи, че отговорът най-вероятно ще бъде изпратен до генералния секретар на ООН.²⁶³ Освен това съществуват спекулации, че полетът за доставка на ракети земя-въздух, спрян от българските власти през октомври 1998 г., може би е бил предназначен за Руанда.²⁶⁴

През февруари 1998 г. България е източник на пратка с оръжие за Сиера Леоне. Пратката с оръжие е уредена от базираната в Лондон частна военна корпорация, Сандлайн интернешънъл, от страна на президента в изгнание на Сиера Леоне, Ахмед Теджан Кабах. Тя пристигна на летището в Лунги близко до столицата на Сиера Леоне Фрийтаун на 23 февруари, 1998 г. Товарът, доставен от Скай Еър Карго Сървисиз, британска авиокомпания, включва приблизително тридесет и пет тона автомати, боеприпаси и други военни съоръжения. Тази пратка от оръжие очевидно нарушава пълното оръжейно ембарго на ООН, което е написано твърде неясно, както и закона на Обединеното кралство, който забранява на брлитански поданници да доставят оръжия на Сиера Леоне.²⁶⁵

Оръжейната пратка е получена от водените от Нигерия умиротворителни сили, които се борят за възстановяване на президента Каббах на власт, икономическата общност на групата за мониторинг на западно-европейските страни (ECOMOG). Налице е, обаче, спор по отношение на това дали оръжията са могли да бъдат използвани от камаджорите - гражданска милиция, която се бори заедно с ECOMOG в подкрепа на президента Каббах.²⁶⁶ Назависима британска анкета откри, че командирът на ECOMOG е разпределил оръжия - 250 пушки, десет картечници и 100 000 патрона - на камаджорите и е заповядал остатъкът да бъде оставен на съхранение.²⁶⁷ Представител на компанията Сандлайн във Фрийтаун се противопостави на това твърдение, като заяви през май 1998 г., че по заповед на президента Каббах всички оръжия са останали на склад.²⁶⁸ С продължаване на враждебните действия в Сиера Леоне, не е ясно дали оръжието на склад ще бъде използвано от ECOMOG или от камаджорите.²⁶⁹

Възможността българско оръжие да е било раздадено на камаджорите по времето, когато е пристигнала пратката или след това, поражда сериозна загриженост. Камаджорите са отговорни за безразборни убийства и мъчения от февруари 1998 г.²⁷⁰ Освен това, ООН обвини силите на ECOMOG в сериозни нарушения, включително екзекуции без съд на заподозрени бунтовници.²⁷¹ Следователно, България може да е замесена не само в нарушение на ембаргото на ООН, но също и в доставка на оръжие на извършващите нарушения въоръжени сили.

Сравнително добре е установен българския произход на оръжейната пратка от февруари 1998 г. Ръководителят на Сандлайн признава, че неговата компания си е доставяла оръжия, главно шмайзери АК-47, от България.²⁷² Собственикът на Скай Еър, въздухоплавателната компания наета от Сандлайн, призна, че неговата компания е доставила оръжието.²⁷³ Освен това британският вестник “Съндей таймс” е получил документи, които потвърждават подробностите около полета с оръжейната пратка.²⁷⁴ Съобщава се, че тези документи показват, че на 22 февруари 1998 г. самолет на Скай Еър е бил натоварен с оръжие на бургаското летище.²⁷⁵ Самолетът е отлетял за Кано, Нигерия, където е направил междинно кацане преди да достави товара до Сиера Леоне.²⁷⁶ Получени от “Съндей таймс” български митнически документи твърдят, че оръжието е било доставено от Арсенал.²⁷⁷

В противоречие на тези източници, българският министър-председател Иван Костов отрича участието на страната в сделката: “България не е изнасяла военни доставки за Сиера Леоне; намираме за невъзможно голяма пратка оръжие да бъде натоварена и експортирана зад гърба на митническите власти.” Той добави, че комисията по лицензиране на износа на оръжие към Министерството на търговията не е получила никакви молби за износ на оръжие за Сиера Леоне или Нигерия, и че прегледът на книжата на комисията за последните две години показва, че български фирми не са участвали в бизнес сделки с Сандлайн Интернашънал.”²⁷⁸ В допълнение на опровержението той потвърди, че “България не носи никаква отговорност,” ако произведени в България оръжия и експортирани за дадена африканска страна се окажат в Сиера Леоне.²⁷⁹

Български служители, запитани в началото на 1999 г., твърдят, че те не разполагат с никаква информация, която да внушава българско участие. Те казаха, че разследващите случая британски власти не са ги потърсили за контакт.²⁸⁰ Британските разследвания са фокусирани върху твърдението на Сандлайн, че британското правителство е одобрило оръжейната сделка, а не произхода на оръжието.²⁸¹

През 1998 г. българското Министерство на отбраната е уредило продажбата за Уганда на танкове Т-55 от времето на студената война.²⁸² Правителствен говорител потвърди през декември 1998 г., че българският орган, който издава лицензии, е дал разрешение за продажбата на “танкове от твърде стар модел” на Уганда, както и на Етиопия, но отказа да коментира подробности на сделката, като се позова на законите за търговска и държавна тайна.²⁸³ По преценка деветдесет танка на стойност 35 милиона щатски долара са доставени на Танзанийския бряг към края на 1998 г. на борда на български кораб, MV Lady Juliet, а след това са препратени с влакове до Уганда.²⁸⁴ Съобщава се за един частен израелски търговец на оръжие, който е посредничил при сделката.²⁸⁵ Не е доказан произходът на тези танкове, но някои източници сочат, че източник е била България.²⁸⁶ Съобщава се, че България е продала танкове на Уганда през 1997 г.²⁸⁷

Продажбите на танкове, макар и законни, не са в съответствие със обявените от България задължения да прилага ограничение по отношение на експорта на оръжие, както на това се обръща внимание в статия на “Ню Йорк таймс” от декември 1998 г.²⁸⁸ Танковете могат да послужат за изостряне на действащите въоръжени конфликти в Уганда с участието на няколко бунтовнически групи, по време на които всички участници в кофликтите извършват сериозни нарушения на правата на човека. Угандийски войници, например, са отговорни за извършените без съд екзекуции, изнасилвания, измъчвания и произволни арести.²⁸⁹

Някои източници на сведения, обаче, поставят под въпрос дали Уганда е закупила танковете за употреба на собствената си територия. Редица съобщения допускат, че купените от Уганда през 1998 г. танкове може би са предназначени да бъдат използвани в Южен Судан, където Уганда помага на суданските бунтовници.²⁹⁰ Други съобщения допускат, че танковете може да се предназначени за използване в Демократична Република Конго, където угандийските сили подкрепят буновническия Конгоански събор за демокрация (Rassemblement Congolais pour la Democratie, RCD).²⁹¹ Отговаряйки със загриженост, президентът Лорент Кабила от ДР Конго безуспешно подканя Танзания да блокира препратките на танкове през нейната територия.²⁹² Както суданските бунтовници, така и силите, които подкрепят конгоански Събор, “които включват части от угандската армия” са извършили големи нарушения на международното хуманитарно право.²⁹³ Уганда отхвърля твърденията, че е отклонила или планира да отклони танковете.²⁹⁴

В България министърът на отбраната Георги Ананиев реагира на критиките за сделката като заяви, че няма ембарго по отношение на страните, на които България е продала танковете, и че продажбите са в съгласие с международните задължения на страната.²⁹⁵ По време на визитата си в САЩ той заяви: “Разбира се, че ще бъдем силно обезспокоени, ако научим, че оръжията [продадени на Уганда] са отклонени в нарушение на споразумението за крайния потребител."²⁹⁶ Военни служители, интервюирани от Хюман райтс уоч през февруари 1999 г., заявиха, че те не знаят Уганда да е доставяла оръжие на бунтовническите сили и твърдяха, че повече няма да изнасят за Уганда, водени от загрижеността си български оръжия да не бъдат прехвърлени към страни, които нямат право за това.²⁹⁷

Много хора извън Хюман райтс уоч също помогнаха при изследванията за този доклад, така както и няколко организации, които предоставиха наличната си информация на автора. Управление “Оръжия” на Хюман райтс уоч отправя специална благодарност на д-р Даниел Н. Нелсон, професор по международни изследвания към Олд Доминион Юнивърсити и старши сътрудник по Глобални концепции, Александрия, Вирджиния, както и на Николай Чавдаров, кореспондент на вестник Сега в София, България. Двамата отправиха полезни предложения при изследването, проведено от г-н Хогендурн в България.

Хюман Райтс Уоч защищава правата на хората по целия свят.

Интернет адрес: htpp://www.hrw.org